Светли мисли за тъмните места в Мрежата

Публикaциите в тази категория са вдъхновени от

Една от най-големите светли страни на Мрежата е възможността, която дава на всеки да се изкаже и да сподели своето мнение.
До тук чудесно. Но…
Ако прочетете нещо във вестника и се ядосате, можете да сгънете вестника и да го ударите в земята. На вас ви улеква, а никой не чува думите, коит изричате.
Ако някой каже по радиото нещо, което ви вбеси, сменяте станцията или го “поздравявате”.
Ако изказване по телевизията ви наруши кефа от почивката, мятате възглавницата по телевизора, споменавайки нечи близки роднини и ви става по-леко.
Какво става ако някой ви ядоса онлайн?
Всички “благопожелания” към роднините му остават запечатани за вечността и всеки може да прочете какво сте казали за него (нея), докато вашата самоличност остава скрита зад анонимността.
Моят въпрос е: готови ли сте за тъмната страна на свободата в Мрежата?
Тук не говоря за смислени критики и спорове. Говоря за целенасочено злословенe по ваш адрес, без злословещите да се окалват от собствената си мръсотия, защото те са анонимни.
Прочетете какви са коментарите под статии онлайн за хора, успели в работата си.
Прочетете какви тонове мръсотия се сипе по адрес на всякакви хора, които не стоят пред телевизора и не чак някой друг да направи нещо.
През последната година с много приятели съм говорила по темата и не мисля, че някой може с лека ръка да каже “Не ми пука, да си говорят”.
Да де, аме те по твое име говорят и другите, които не те познават четат ли четат.
Как се подготвя човек за тази ситуация? Как се подготвят компаниите за тази ситуация? Как доказваш, че нямаш сестра?
И защо отново приехме свободата за свободия?
Аз лично, в по-добрата страна на нещата, винаги съм се водила от правилото да не правя на другите това, което не бих искала  те да направят на мен.

Вие как се справяте или как сте се справили с тази безгранична свобода?
Ще се радвам да споделите мислите си или опита си по темата, а ако искате да ме …., моля, направете го на ум:)))

Мога, бе, мамо!

Днес сутринта станах свидел на следния разговор между бързаща за работа майка, и небързащо заникъде дете.

Майката вървеше устремено напред, детето отзад. А разговорът бе следния:

Майката: Какъв мъж си ти, не можеш едни маратонки да завържеш.

Детете все пак бе на видим възраст междъ 4 и 5 години и не мисля, че мислеше за това дали е мъж и какъв мъж.
Отговори спокойно на майка си: Мога!

Майката ядосано отвърна: Можеш, ти можеш. Нищо не можеш.

Детето с доста по-висок глас: Мога

Майката: Като можеш, защо все аз ти връзвам маратонките?! А?
Детето: Защото ти избра тези с връзките, аз исках онези с лепките. Тях мога да връзвам сам!

Изводите си направете сами. Аз само ще кажа, че обичам децата. Обичам как мислят и се чудя, от злоба ли възрастните ги съсипване и се радваме като спрат да мислят различно, усещаши удоволствието от победата и от факта, че в скучния стандартен свят не сме сами.

Аз искам

*Мисли, породени от “Писма до Клаудия” на Хорхе Букай

Иска ми се в този така чакам зимен ден да ви стимулирам да се замислите върху разликата между аз трябва да… и аз искам да
Върху това мислих снощи, докато си четох книжка на топло, но не пред камината за съжаление.

Едното съдържа принуда, другото вътрешна необходимост. И за съжаление нищо добро не може да се случи, защото трябва.

Добрите неща се случва, защото ги искаме – истински, ама много истински.
И понеже, обичам поговорките, ще завърша с една хубава българска поговорка, която казва: “На сила хубост не става”.

Пожелавам ви по-често да използвате “Аз искам…” и да не ви се налага да казвате: “Аз трябва…”

Хубав снежен ден.

Когато нищо не може да те спре!

Постоянно чувам от хората около мен, че не четат блогове, защото там само се плюят разни идеи, хора и т.н.
Това абсолютно не е вярно и сигурно блогърите ще трябва да направим нещо, което да промени тази нагласа.

Но днес искам да споделя нещо, което прочетох през почивните дни и не ми излиза от главата. Защото абсолютно вярвам, че независимо от всичко, ние сме тези, които искаме и се борим да направим това, което искаме. И ако го искаме много силно ще успеем – нищо не може да ни спре. И да споделя една мисъл, която чух от филма “Доктор Куин лечителката”.
Преди много време, когато даваха този филм с д-р Куин бяхме бременни по едно и също време. Тя се срещна с една възрастна индианка и тази жена, каза нещо, което никога няма да забравя:
Много е лесно да превърнеш децата си в това, което ти искаш те да бъдат. Много е трудно, но си струва, да ги оставиш да бъдат себе си.

Като родител ще се опитам да не преча на прекрасните си деца да намерят себе си и да бъдат щастливи, независимо дали тяхната представа за щастие съвпада с моята.

Искам да поздравя всички родители, които са успели да последват съвета на Стинг в една от страхотните му песни, в която казва “Ако  обичаш някого , дай му свобода”.

Всички тези мисли се породиха от това, което научих за миналото на Паоло Куелю.

Родителите му искали той да има сериозна работа и да стане адвокат. Той искал да стане писател. И за да избият от главата му идеите за кариера на писател, те няколко пъти го пращали в психиатрична клиника, където го подлагали на електрошокова терапия, за да му избият идеите за писане от главата. Представяте ли си това?
Аз направо се потресох и не мога да го проумея.
Благодаря на силата на волята му, защото литературата щеше да загуби без явлението Куелю. Явление, без да давам оценка на книгите му – има си читатели, които ясно показват дали си е струвало да се бори за мечтите си.

Искам в този пролетно снежен ден да се обърна към всички родители и да ги помоля, да не превръщат децата си в себе си. Нека намерят сили и ги отставят да намерят своя собствен и уникален път в живота.

Няма по-голяма радост за всеки родител от това да види радостта в очите на детето си.

Хубава седмица и нека пролетното настроение надвие последните напъни на зимата.

И понеже явно съм един нереализирал се диджей ето и песента на Стинг.