За списъците с 10-те неща

Вчера се запознах с един прекрасен млад човек, запален туристически блогър. Той, без да знае, че някога и аз пишех активно в блога си, ми сподели, че има усещането, че предава доверието на хората, които са го последвали, ако не пише в блога си. И аз се почувствах много виновна.
Вярно е, че никой не ми е писал с възмушение, че не пиша тук, но все пак ми стана гузно. И ето, че след толкова време, сядам отново.
Някои могат да си кажат, че съм намерила пряк път към по-добрата страна на нещата, и егоистично не искам да го споделям. Ще ви разочаровам – още го търся. Но истината е, че с течение на времето осъзнах,  че търсенето или пътят ми доставят по-голямо удоволствие от постигането и намирането. Така че, търся и не спирам. И особенно приятно ми е, че се връщам малко преди Коледа.

Търсенето ми стигна дотам, че осъзнах, че нямам свой списък с 10-те неща, които искам да направя докато съм още на този свят. И понеже нямам такъв списък, ще ви попитам дали вие имате?

Ако да, какво преобладава в него:
– пътувания или преживявания? – материални неща или емоции? – чувства или мисли?

И ако имате списък, какво ви пречи да започнете да го изпълнявате още днес? Това не е ли именно търсенето на по-добрата страна на нещата?
Та – да създам или да не създам свой списък с 10-те неща, които да направя докато съм още тук?
Вие сте на ход.

Не съм на 30, но се чувствам млада

Търпеливо мълчах, но не издържах. Дискусията, която тече за това на колко години какво трябва да правиш ми идва в повече, защото:

– Аз не съм брънка от някаква машина, която започва определена операция в определен ден и час.

– Аз не съм безчувствен биологичен организъм, чиято единствена цел е да се възпроизведе.

– Аз не съм длъжна да се съобразявам с очакванията на другите, както и те не се съобразяват с моите.

– Аз живея в свят, който предлага много възможни пътища, и вярвам, че всеки има свободата да избере своя път.

– Аз може и да не одобрявам какво правят с живота си много хора, но нямам право да ги дамгосвам и отричам.

– Аз съм се научила (или по-скоро мен са ме научили), че хората са такива каквито са, а не каквито аз искам да бъдат.

И днес, на много повече от 30, пия бира в парка,  купонясвам до зори и правя и други щуротии. Да, и това не ми пречи да съм отговорила на всички изисквания на обществото към мен – омъжена, с две деца, прилична работа.
Но съм се омъжила, не защото трябва, а защото и след 20 години не мога да си представя живота без съпруга ми и редовно благодаря за късмета да го срещна.
Не съм родила две деца , защото така трябва, а защото цялата ми същност искаше тези деца, точно от този мъж.
И напълно разбирам онези, които не искат това. Причините могат да са хиляди, но са си техни.

И нека спрем с това да се оправдаваме за свободата да избираме. Аз така избрах. Те избраха друго. Важното е да останем хора, да бъдем добри хора и да се опитаме да търсим онова, което ни събира, а не онова, което ни разделя.

А какво ще правиш ти, с твоя живот, е нещо, което само ти и никой друг трябва да реши. Иначе ще живееш нечий друг живот.

Имах аз една мечта

Преди да споделя разхвърляните си мисли, ще ви припомня една песен. Песен изпята за първи път през декември 1979 г. Много, много отдавна, още през миналия век. Но песен, която си звучи точно на мястото и днес. Убедена съм, че ще звучи така и след още много години.

По някое време всеки от нас е имал мечта. Вярвал е в нея. Живял е с нея. По-късно, по пътя си напред и нагоре, е загърбил мечтата си, заменяйки я за други мечти – материални такива. А когато мечтата ти е свързана с материални неща, няма как да се почувстваш щастлив, когато я сбъднеш.
И въпреки че всички знаят тази истина, продължаваме да мечтаем за по-голям апартамент, за къща, за къща с басейн, за къща със закрит басейн, за….

Ако обаче се замислим, ще си дадем сметка, че истински щастливи сме били, когато се е получавало нещо, за което много сме се борили и което сме вярвали, че ще стане.
Една приказка казва, че всичко е наред, когато не си опрял до адвокати и лекари. И може би е точно така, но докато не ни се случи, все сме недоволни от живота и не си даваме сметка колко много неща имаме и че няма нужда да искаме още повече. Искайки забравяме, че трябва и да ги ползваме.
Един приятел казваше, че спестените пари за тези, които са ти създали красиви спомени.
Спомняте ли си за какво мечтаехте като дете? А имате ли мечта днес? (ама честно)

И понеделнишки ще завърша с думите на поета, но ще си позволя да добавя и момичетата:

“Носете си новите дрехи…”

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА – (и момичета, вие имате повече) 
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

—Стефан Цанев

 

Благодаря ти, Стив!

Върнах се. Извинявам се на всички, които са минавали насам, и са останали разочаровани, че нищо ново не се появява. Върнах се и ще остана, ако ми позволите, този път сериозно и без да ви разочаровам. Върнах се, защото пред лицето на смъртта всичко се пренарежда. Тъгата пречиства, и ти помага да видиш нещата, които иначе загърбваш и оставяш за друг ден. Истината е, че в денят, в който почина Стив Джобс, плаках много. Истина е, че в този ден, гледах над 20 пъти речта му пред завършващите Станфорд. И истина е, че в края на този ден, отново се почувствах жива. Готова да изживея утрешния ден, сякаш е последния ми ден тук. Върнаха се силите ми, желанието ми да се боря с мелниците, с вятъра и нуждата да усещам сладката умора от воденето на битки, в които вярвам.
За този нов порой от енергия трябва да благодаря на Стив Джобс. И го правя. Казвам му своето: Благодаря!
И понеже се връщам, благодарение на него, ще започна с мисли от онзи тъжен ден.

Нужно ми бе време, за да напиша своето благодаря. Защото аз не разбирам от компютри. Но го обичах – него, в много по-голяма степен, отколкото продуктите му. Те за мен бяха връзка с неговите идеи. И затова поднасям своето закъсняло благодаря към един човек, когато винаги ще обичам.
В онзи ден се събудих достатъчно навреме, за да мога да си взема душ и спокойно да започна деня си с чаша кафе и новините в Мрежата. Отпих глътка кафе, дръпнах си от цигарата и отворих компютъра. Стартирах Safari и онемях от това, което видях на сайта на Apple. 
Не повярвах. Така както не повярвах и преди 10 години, когато видях първите кадри от 9/11.
Отворих Facebook и ми се наложи да повярвам. Да повярвам, че е възможно Стив Джобс да си отиде от този свят без да съм успяла да се срещна с него. 
После докоснах компютъра си, зачетох се в почти готовата за печат книга “Презентирай като Стив Джобс” и си дадох сметка, че грешах.
Защото той се е запознал с мен, както и аз с него. 
Магнетичното привличане се бе случило, независимо от разстоянието и липсата на физическа близост. Аз черпех от вдъхновението му всеки ден и час. От онзи далечен ден, когато още дори не познавах мъжа си, когато прочетох книгата на Джон Скъли и се влюбих в човека, предложил му вместо да продава подсладена вода, да се присъедини към хората, които искат да променят света, до ден днешен го обичам и ще го обичам завинаги.
Може да ме нападнете, да кажете, че предметите не са най-важното, но аз – както и хиляди хора на този свят, имаме нужда някой да ни продава надежда, надежда, че трябва да опитваме, че трябва да станем, когато паднем, че трябва да отстояваме правото си да бъдем различни, че ако обичаме това, което правим, няма начин да не ни е приятно пътуването към целта.
Да, няма начин да няма начин, ако останем гладни и безразсъдни.
Това за мен е Стив Джобс. Това за мен е и Кен Робинсън. Това са всички онези хора, които срещам в живота си, и в чиито очи виждам онзи магически блясък, без който нищо смислено не може да се случи на тази Земя.
Благодаря ти, Стив!
Благодаря ти, че всеки ден, когато отворя своята отхапана ябълка, си припомням сама на себе си, че трябва да остана гладна и безразсъдна, ако искам да бъда себе си.

Благодаря ти, Стив! Надявам се, все пак, някой ден да се запознаем някъде, на някое място, там, където си ти, и където един ден ще дойда и аз. Денят, в който се оказа прав, че е последният ти, за съжаление, дойде. И моят ще дойде, и ти обещавам, че този ден ще го изживея така, както винаги съм искала да изживея последния си ден. Така ще живея всеки ден. И за това, отново ти благодаря!

Жива съм! Чухте ли? Жива!

Бях се зарекла да не участвам повече в Blog Challenge. Бях, но не издържах. На моя ден рожден Нина обяви новата тема – Жива съм! И някак си без дори да се осъзная написах в блога й: Аз Десислава Бошнакова ще участвам с моя Блог за по-добрата страна на нещата! И ето, че отново ще напиша и ще ви моля за две неща:

1. Да коментирате – брой се по един коментар на човек и то само до 14.00 часа в петък 02.04.2010
2. Да гласувате в свежо – като кликнете на линка и там дадете своя глас.

А ето я и моята история:

Преди много години, когато бях малка, исках да стана испанка. Защо е дълга история, но както се вижда не съм успяла. Но пък научих испански език, влюбих се в тяхната култура, музика, танци и кино. Всеки филм на Саура бе истинско галактическо приключение за мен. После се появи Алмодовар. Един ден съвсем случайно минавах покрай Дома на киното. И както не се случва много често имах време. След пет минути започваше филмът  MAR ADENTRO или преведен на български като “Морето в мен“. Името, зад този филм бе на Алехандро Аменабар. И без дори да се замисля вече държах в ръцете си билета и търсех своето място в салона. За тези, които не са гледали филма, ще кажа, че това е от моите филми – в салона нямаше повече от 10 човека. За огромна моя радост филмът беше със субтитри, така че ме очаквах 2 часа испанско преживяване. И в един миг филмът свърши. Усетих в себе си невероятна енергия, прилив на щастие и кеф – да истински кеф, че съм жива, че мога да ходя, че мога да изпия една чаша вода, че мога да гледам залезите, че мога да заспивам, че мога да се събуждам, че мога да се движа, че мога да не се движа, че мога да мърдам ръката си, че мога да си обуя или събуя обувките, че мога да викам, да мълча, да се смея, да плача, да крещя, да тъпея, да чета, да ходя до тоалетната, да ям, да не ям, да слушам музика, да гледам буболечките, да убия комар, да хвана пеперуда, да не хвана пеперуда, да снимам децата си, да играя, да копнея, да….

И тогава се зачудих, защо не съм обръщала досега внимание на всички тези неща, които живите (и здравите) можем да правим. Защо сутрин не се събуждам и не си казвам: Хей свят, и днес ще имаш честта да ми правиш компания! Аз и днес ще се опитам да направя този свят малко по-розов, по-слънчев, по-добър. Обещавам ти свят, че и днес ще направя поне един човек малко по-шастлив, ще накарам една баба да се усмихне, едно дете да се засмее, една певица отново да запее. Обещавам ти свят, че ще ти се радвам днес! За утре ще видим.

И за ужас на една част от света, която смята този филм за скука, за тъга, за скръб, аз обичам Морето в мен. И ако случайно някой ден забравя сутринта да поздравя света и да благодаря, че имам още един ден тук на земята, веднага се сещам за филма и си припомням кадри от него. Този филм ме събуди, накараме да си спомня нещо, което бях забравила – ЖИВА СЪМ!

Така че добро утро свят! И днес ще бъдеш в моята компания, така че се приготви за преживявания, защото аз и днес съм жива и нося в сърцето си морето в мен!

А вие, ако сте забралили, че за да сте тъжни, първо трябва да сте живи, гледайте Морето в мен, намерете своето море и благодарете на света за компанията, която ви прави и днес. Усмихнете се, дори и през сълзи, защото за да плачете, трябва да сте живи. А това означава, че вътре в себе си можете да изкрещите: ЖИВ СЪМ! или ЖИВА СЪМ! Другото е въпрос на гледна точка.
А аз няма да си губя времето в търсене на теле под вола, защото съм жива и предпочитам да оставя и вола и телето там където са, освен ако не се нуждаят от моята помощ.

А вие живи ли сте? Ако сте, коментирайте, защото част от това, че съм жива, е и желанието ми да участвам в състезания. Разбира се, ако не бях жива, нямаше как да го сторя. Хубав ден, и не забравяйте, че и вие сте живи. Бъдете по-живи, най-живи! Радвайте се на живота си днес, тук и сега!

И ако ви останат сили, гласувайте и в свежо!

Тема за размисъл в този студен ден

Много обичам профайлърите. Може би в следващия си живот ще избера тази професия.
Вчера, в края на поредния епизод на Престъпни намерения (Criminal minds) казаха нещо, което побързах да си запиша, за да го споделя с вас:
Плащаме всичко, което получаваме. Амбициите са нещо много хубаво, но често излизат доста скъпо.”
Не запомних кой го е казал, но ми звучи прекалено вярно. За съжаление рядко се замисляме за това, преди да ни донесат сметката.