Сподели история със самотна обувка

От много години знам, че обичам обувките. Винаги гледам хората в… обувките. И също така знам, че искам да направя нещо с тях. И така се стигна до този проект, който премина през много видоизменения, но накрая се случи. Или поне се случи една от многото му версии, които надявам се също да се случат.
По пътя искам да благодаря на Георги Манчев, който ме свърза с Васил от Hot Spot. И там някъде се роди името: Сподели история със самотна обувка.

Ето и дългата история накратко: трябваше да реализирам кратка театрална форма. Трябваше да е лично, бюджетът не получи одобрение. Тогава на сцената се качиха приятелите: Стигнах до много самотни обувки, от които си избрах дузина. Подариха ми ги. Пак приятели ми предоставиха старите си Walkman-и, които за учудване на всички, работят (Ева събра доста). Така имах дузина самотни обувки, няколко работещи уолкмена, и никакво време. Тогава, за да не нарушавам правата на авторите, реших, че ще споделя с тези прекрасни и самотни обувки две от моите 15 истории, от книгата “13 истории за W“+ 2. Дойде ред да намеря приятел, който да ги прочете. Изборът беше труден, но се спрях на прекрасната Деница Даринова. После дойде най-трудното. Как да прехвърля дигиталния запис на аудиокасетите?! За една нощ, много изгледани тюториали и безсъние, с което вече свикнах, се справих и с това предизвикателство. Е, няма да получа награда за монтаж, но пък става за слушане.
И след уникален рожден ден, завършил с второто представление на аматьорската трупа за импровизационен театър “Анонимните театрали” (и аз съм част от анонимните) и специално изпълнение на живо на сцената за мен от Миленита и Владислав Виолинов на китарата, дойде най-страшното:
10151798_10152080481768227_1643508455_nАз голямата, да забравя, че съм голяма, да обуя една самотна обувка на крака си и да тръгна към НБУ, за да каня хората да разходят някоя от самотните обувки и да споделят с нея история. В началото беше трудно, хората не искаха да се разделят със собствените си обувки, други се извиняваха, че не са с подходящи чорапи, трети – буквално ми съчувстваха, за тежкото психично състояние, до което съм се докарала. Но аз не се отказах и лека полека нещата тръгнаха. Не останаха самотни неразходени обувки, дори и джапанката беше разходена и чу една история. Но най-интересното бяха реакциите на хората, които дариха по 10 минути от времето си, за да направят първите крачки с една самотна, никога не ходила по света, обувка. Ето някои от тях:

– Отдавна не съм се чувствала толкова свободна
– В момента моите обувки не са ми удобни. Историята ме подсети за мои лични преживявания.
– Много беше удобна самотната обувка. След тази разходка, ще започна отново да снимам, но надали ще се осмеля чак да летя. Подсети ме за какво мечтая.
– Много беше хубава история. Надявам се и на обувката да й е харесала. Напомни ми, че и обувките имат душа, а моите трябва да са много доволни, защото ги разхождам, докато се счупят
– Чувствах се глупаво. Не обичам джапанки. Дори на плаж ходя с маратонки. А историята ме депресира.
– Яко беше. Тази обувка е супер. Може ли и друг път да я разхождам?
– На човек не са му нижни криле, и обувките могат да го накарат да се бори за мечтите си
– За опит за летене не ти трябват криле. Става и с обувка!
– Много разчупващо и освежаващо ми подейства разходката със самотната обувка. И се радвам, че споделихме една история.
– И свободата може да обединява. А малцина говорят за това. Обувката го чу заедно с мен.
– Историята ме разтърси. докосна ме. А обувката, мисля, че и тя се трогна от първата си разходка.
– С прости думи чухме много сложни неща, заедно с една самотна обувка.
– I az biah, i az chuh, i az razhodih…! Nai- hubavata akcia, koiato vidiah za denia na otvirenite vrati!

Така завърши моят първи плах опит са обединя в едно малко театър, самотни обувки, истории и желанието си да карам хората да не спират да се борят за мечтите си.

И реших. Аз, историите, самотните обувки, касетите и уолкмените ще се срещнем отново с желаещите да разхождат самотни обувки и да слушат заедно истории на открито, в парка. Къде – ще ви кажа скоро:)
Благодаря на всички, които не издържаха на изкушението и обуха една самотна обувка.
Ето и малко снимки от разхождащите се обувки. Само кликнете на снимкта и ще видите кадри от разходките:)
Shoes

13+ 2 истории за W

От разговори с приятели установих, че колкото и да прекалявам с постовете си в социалната мрежа (знаете коя), не са много хората, които са обърнали внимание на един нов факт от моя живот. (Не че като не го знаят, не могат да продължат да си живеят щастливо и безгрижно.)

Снимката е направена от автора на корицата и картинките в книгата – Емил Марков

Затова реших да го споделя и тук. С надеждата да събера на еднo място – като коментари тук – споделените впечатления от първия ми опит да пиша истории. Казвам първи опит за истории, защото досега съм писала (понякога добре, друг път – не) основно за медии, реклама, ПР и т.н.

Сега се осмелих и събрах в една малка книжка 13 + 2 истории. Те напираха да излязах и нямаше как да ги спра. Иска ми се да достигнат до вас – моите приятели – и да ви размислят. За какво – не знам. Но знам, че ако не мислим, ако не чувстваме и не мечтаем, просто няма смисъл.

Ако искате да си я купите – можете да ми звъннете, да пием кафе и да я получите и с автограф. Можете и да си доставите кефа да посетите любимата си книжарница. Но ако се осмелите да го направите или вече сте го направили, ще се радвам да прочета мислите ви след края на 15-та история.
И бъдете великодушни, не прекалено строги. Това са просто истории, които не е задължително да останат в историята на човечеството.

По пътя

С настоящия пост приемам предизвикателството отправено ми от компанията Prestigio, която ще подари на блогъра събрал най-много коментари под поста си по темата GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT – а на мен би ми свършила прекрасна работа.

Така че прочетете, ако ви хареса – коментирайте (не анонимно) и дай един глас в svejo.

Посвещавам този пост на Любов Костова – Тя ще се сети защо:)

Абсолютно вярвам в индийската поговорка, че най-прекият път към себе си е околосветският. И аз тръгнах по него. Обиколих много страни видях много неща и по пътя някъде там намерих частици от себе си, съставаих частици от себе си и оставих частици от себе си.

А за да ви разкажа за пътя към Нигерия се вдъхнових от една дама, която говори на конференцията TED2011. Казва се Amina Az-Zubair и е Национален координатор на програмата “Образование за всички” към министерството на образованието в Нигерия. Докато я слушах вчера през нощта ми се искаше да имам властта да събудя всички настоящи и бъдещи български управници и да я чуят, да запомнят думите й и да ги прилагат на практика. Завидях неистово на постигнатите резултати. И тогава видях предизвикателството. И се запитах – Те управниците спят, а ти, която си била в Нигерия, какво научи по пътя и какво отнесе със себе си от тази страна?

И така осъзнах, че някъде по пътя към и от Нигерия научих няколко неща. Ще започна с първото:
– В Нигерия човек си дава сметка колко различна и необятна е Африка и колко много е запазила от традициите си.  Това бе и мястото, на което за пръв път (все пак бях по-малка тогава) осъзнах, че както можем да различаваме българи от руснаци, така можем да различаваме нигериици от ганиици, например. Там, в Нигерия, осъзнах, че цветът не е повод за издигане на прегради.

– Пазаренето. Да, точно така, там на открития пазар научих какво е успешна сделка. От малко си бях мечтала за кожени табуретки, които се пълнят с парцали. Там на пазара видях – черни, в комплект по три. Точно моите си бяха. И попитах за цената. Отговориха ми с въпрос – Вие колко давате? И започна едно пазарене. На продавача му бе ясно, че искам табуретките, но в същото време страстта към пазаренето ме бе обвзела. И така за тези три табуретки и тяхната цена преговарях в продължение на три часа. Като през последния спорехме за нещо от сорта на 20 цента, но не изобщо не ми приличаха на 20 цента в местната валута. Накрая си запалих цигара осъзнах, че става въпрос за 20 цента и казах на продавача: “Добре, колкото кажете”. А той се усмихна и каза: дайте колкото искате, но запомнете, че не е добре да се отказвате, ако сте убедена, че цената, която давате е справедлива. Да, успях и то там някъде по пътя се научих да не се предавам и да се боря – било то за 20 цента или за повече. Щом съм убедена, че съм права. А пазаренето си е майсторлък, който човек е добре да овладее в този комерсиален свят.

– Е, това няма да си се хареса, но с Нигерия свързвам и единствения път в живота си, когато съм спечелила пари (сериозна сума) на бас. Става въпрос за великата за българския футбол 1994 г. По пътя към най-големия си успех българския национален отбор срещна отбора на Нигерия. Съдабата така бе отредила, че се озовах в Нигерия за този мач. В хотела се събрахме българите и решихме да гледаме заедно мача. Мъжете предложиха да залагаме и понеже бяхме само българи си мислеха, че всички ще заложим на нашия отбор. Аз обаче ги погледнах и казах: Е, аз ще направя наопаки и ще заложа на Нигерия. И така на масата се събраха около 1000 долара, които всички бяха убедени, че ще си разделят, след като ние победим. Както всички се досещат, парите не отидоха при другите, а при мен. В началото ми бяха сърдити, казаха, че заради мен сме загубили, но когато взех печалбата и почерпих всички, в опит да възвърна доброто им настроение, упреците спряха. С това не искам да кажа, че трябва да залагате против нашите отбори, за да спечелите. Искам да кажа, че когато вътрешният ви глас ви казва как да постъпите – трябва да го послушате, дори и всички да ви сметнат за луди. А моят тогава ми каза да заложа по този начин.

Ако дам думата на Любов, тя ще може още много да говори за Нигерия.

И понеже съм влязла в ролята на какво научих аз, ще заимствам от известните автори техниката, да предложа своя извод от тези неща.

Важно е да пътувате. Важно е по пътя да държите съзнанието и очите си отворени за различните и другите. Само тогава пътят си е струвал да бъде изминат. По пътя се случват най-интересните неща, най-великите открития и там някъде по пътя ще намерите и себе си. Но не пропускайте Нигерия, Африка и магията, която могат да ви дарят.

Ако сте стигнали до тук, моля оставете  коментар (не анонимно) и дай един глас в svejo.

Благодаря!

Мнението на Мина Трот за блоговете

Както може би вече сте разбрали, аз съм блогърка. Да, такава съм и това изключително много ме радва.
Но не съм сама, и това е още по-прекрасно. Има толкова много блогъри!
Благодарение на редакторската подкрепа на Майк Рам, вече е факт и третият ми превод на презентация от TED.
А както вероятно ще се сетите това е разказът на Мина Трот за блоговете.

Пожелавам приятно гледане на вас.
На себе си успешно търсене на нова презентация за превод!
На Майк Рам – все така всеотдайно да се съгласява да редктира!
На всички – Весели празници и нека биячът бъде у вас!

Жива съм! Чухте ли? Жива!

Бях се зарекла да не участвам повече в Blog Challenge. Бях, но не издържах. На моя ден рожден Нина обяви новата тема – Жива съм! И някак си без дори да се осъзная написах в блога й: Аз Десислава Бошнакова ще участвам с моя Блог за по-добрата страна на нещата! И ето, че отново ще напиша и ще ви моля за две неща:

1. Да коментирате – брой се по един коментар на човек и то само до 14.00 часа в петък 02.04.2010
2. Да гласувате в свежо – като кликнете на линка и там дадете своя глас.

А ето я и моята история:

Преди много години, когато бях малка, исках да стана испанка. Защо е дълга история, но както се вижда не съм успяла. Но пък научих испански език, влюбих се в тяхната култура, музика, танци и кино. Всеки филм на Саура бе истинско галактическо приключение за мен. После се появи Алмодовар. Един ден съвсем случайно минавах покрай Дома на киното. И както не се случва много често имах време. След пет минути започваше филмът  MAR ADENTRO или преведен на български като “Морето в мен“. Името, зад този филм бе на Алехандро Аменабар. И без дори да се замисля вече държах в ръцете си билета и търсех своето място в салона. За тези, които не са гледали филма, ще кажа, че това е от моите филми – в салона нямаше повече от 10 човека. За огромна моя радост филмът беше със субтитри, така че ме очаквах 2 часа испанско преживяване. И в един миг филмът свърши. Усетих в себе си невероятна енергия, прилив на щастие и кеф – да истински кеф, че съм жива, че мога да ходя, че мога да изпия една чаша вода, че мога да гледам залезите, че мога да заспивам, че мога да се събуждам, че мога да се движа, че мога да не се движа, че мога да мърдам ръката си, че мога да си обуя или събуя обувките, че мога да викам, да мълча, да се смея, да плача, да крещя, да тъпея, да чета, да ходя до тоалетната, да ям, да не ям, да слушам музика, да гледам буболечките, да убия комар, да хвана пеперуда, да не хвана пеперуда, да снимам децата си, да играя, да копнея, да….

И тогава се зачудих, защо не съм обръщала досега внимание на всички тези неща, които живите (и здравите) можем да правим. Защо сутрин не се събуждам и не си казвам: Хей свят, и днес ще имаш честта да ми правиш компания! Аз и днес ще се опитам да направя този свят малко по-розов, по-слънчев, по-добър. Обещавам ти свят, че и днес ще направя поне един човек малко по-шастлив, ще накарам една баба да се усмихне, едно дете да се засмее, една певица отново да запее. Обещавам ти свят, че ще ти се радвам днес! За утре ще видим.

И за ужас на една част от света, която смята този филм за скука, за тъга, за скръб, аз обичам Морето в мен. И ако случайно някой ден забравя сутринта да поздравя света и да благодаря, че имам още един ден тук на земята, веднага се сещам за филма и си припомням кадри от него. Този филм ме събуди, накараме да си спомня нещо, което бях забравила – ЖИВА СЪМ!

Така че добро утро свят! И днес ще бъдеш в моята компания, така че се приготви за преживявания, защото аз и днес съм жива и нося в сърцето си морето в мен!

А вие, ако сте забралили, че за да сте тъжни, първо трябва да сте живи, гледайте Морето в мен, намерете своето море и благодарете на света за компанията, която ви прави и днес. Усмихнете се, дори и през сълзи, защото за да плачете, трябва да сте живи. А това означава, че вътре в себе си можете да изкрещите: ЖИВ СЪМ! или ЖИВА СЪМ! Другото е въпрос на гледна точка.
А аз няма да си губя времето в търсене на теле под вола, защото съм жива и предпочитам да оставя и вола и телето там където са, освен ако не се нуждаят от моята помощ.

А вие живи ли сте? Ако сте, коментирайте, защото част от това, че съм жива, е и желанието ми да участвам в състезания. Разбира се, ако не бях жива, нямаше как да го сторя. Хубав ден, и не забравяйте, че и вие сте живи. Бъдете по-живи, най-живи! Радвайте се на живота си днес, тук и сега!

И ако ви останат сили, гласувайте и в свежо!

За добрата и другата страна на социалните медии

Случва ми се за втори път, и мисля си, че няма да е за последно.

След като преведох първия си филм за TED получих подарък – страхотен подарък – можех да гледам “наживо” конференцията. И само ще кажа, че кеф е недостатъчна дума, за да опише това, което се случваше в душата ми.

И така заредена с енергия и хъс за нови преживявания, тръгнах към втория филм. В него един човек -Джеймс Суровиецки – говори за превръщането на социалните медии в новинарски медии. И за разлика от повечето (включитлено и от мен) той изключително прецизно се вглежда в по-добрата им страна, но не забравя и другата.

Интересен поглед върху онова, което вече е неотменна част от живота ни.

И преди да ви пожелая приятно гледане искам да кажа 2 неща.

– Първо да благодаря на Майк Рам – той отново пое тежката задача да редактира

-и Второ – на няколко места има щ, което трябва да е ш, за което се надявам да ми простите.

До нови срещи, защото има много идеи, които си струва да се разпространяват!

А сега и филмът ви очаква

Измина цяла една година…

Бях мислила много за рождения ден на блога си, но се бях заблудила, че той е на 28. Оказа се, че е днес и затова, ще подходя традиционно.
Благодаря на всички, които от време на време се отбиват тук. Без вас няма смисъл от който и да било блог.
И като съм тръгнала да благодаря искам да спомена няколко важни личности, които винаги ми дават кураж и енергия да продължавам, осъзнавайки че ако трябва да благодаря лично на всички, може би няма да ми стигне времето. Затова ще спомена само няколко от вас:

– първо искам да благодаря на Милко, който ме подтикна да направя своя блог.
– на Райна, която постоянно ме подсеща, че трябва да пиша в блога
– на Майк Рам, с когото се запознах благодарение на блоговете
– на Евелина Христова, която ми изпрати линк, който стана повод за най-успешната ми публикация
– на Иво Йотов, който разцъква публикациите из социалните мрежи

И още веднъж да кажа, че гостите в блога и техните коментари, са онова, което си струва – едно голямо БЛАГОДАРЯ!

А сега идва и песента на деня – по аналогия с корицата на Тайм Time_youcover01 искам да ви кажа високо – WE ARE THE CHAMPIONS.

* Картинката е взета от: http://en.wikipedia.org/wiki/You_(Time_Person_of_the_Year)

Ваканция! Ура!

С невероятна радост и жажда за морска свежест ви оставям за две седмици.

От 3 до 16 август ще се излежавам на красив малък плаж някъде из втория ръкав в Гърция. И ще се опитам да живея без компютър и интернет. Така че ще пиша, като се завърна. Прекрасно лято на всички и доскоро.

Деси Бошнакова