Идеите, които си струва да бъдат споделяни

Повечето хора се готвят за Великденските празници.
Аз се подготвям за нещо друго. Подготвям се за среща, която дори не съм си и мечтала, че ще се случи. Подготвям се за среща с екипа на най-страхотното нещо, което ми се е случвало последните години. Подготвям се за среща с екипа на TED и с над 700 човека от цял свят, които организират TEDx събития.
Може би на пръв поглед изглежда обикновена среща с непознати. Но не е. Това е среща с хора, които са пленени като мен от магията на идеите и желанието да направим нещо, за да станат нещата поне с частичка по-добри.
Очакват ме страхотни срещи, събития, уъркшопове, пустиня, друга култура (повече инфо TEDxSummit).
Очакваме среща, която (искрено се надявам) ще ме зареди с енергия, за да мога да се боря за идеите си.
Всеки знае, че идеите са лесни – всеки има идеи. Трудното, за което ти трябват сили и верни съмишленици, е да направиш всичко по силите си да ги реализираш.
Е, скоро тръгвам. Ще пропусна Великден, но се надявам да открия велики хора.
Вълнувам се от срещата, от допира с истинските хора, които правят TED това, което е – място, на което да срещаш истински хора и заедно да вървите напред.
Има много идеи, които си струва да бъдат споделяни. Много от тях можете да откриете на сайта на TED.
Обещавам да разказвам като се върна.
Хубав Великден на всички.

Париж – ще се върна?!

Преди да започна – искам да направя уточнение, че не съм от хората, които са мечтали да видят Париж. Но както се казва случи се, че отидох и се случи така, че двама прекрасни млади хора – Мира и Вальо – ми показаха защо обичат този град и успяха да ме научат да го обичам. Благодаря им за един от най-прекрсните и френски дни в живота ми! И да внимават, че пак ще дойда. Хареса ми.
Няма да ви разказвам за музеите, сградите, храната и вината, които всички свързваме с Франция. Ще ви споделя няколко различни гледни точки за Париж, запечатани от фотоапарата ми.
Започвам с ъс знамената. Те бяха навсякъде и много красиви. Вярно, че се подготвяха за 14 юли, но от разговорите с хората разбрах, че по принцип си има знамена. И няма как да не забележиш, че тази страна уважава себе си и хората уважават страната си. А и всеки турист няма как да не усети къде е, да не усети духа на Франция и да не си даде сметка, че в тази страна има култура, която прави хората различни и заради която хората от целия свят иска да усетят Париж, да се разходят по улиците и да станат част от магията на Париж. Е, аз я усетих, видях я, почувствах я и ще я нося в себе си завинаги.

 

Моите приятели бяха избрали най-нетрадиционното за мен превозно средство, за обиколката на Париж – колело. Наехме си колела от онези, за които съм чела и слушала, от фирмата за споделяне на колела, и като седнах си дадох сметка, че човек не може да забрави да кара колело. А и да караш колело в Париж, не е като да караш колело в София. Не е толкова стресиращо, не е толкова опасно, въпреки че и френските шофьори не са от най-толерантните. Но да повъртиш педали покрай брега на Сена си е изживяване, което не може да се сравни с друго. Така гот съм се чувствала, когато карах колело из Амстердам. Но френските колела са други. По-френски…

 

Спомняте ли си филмите на Луи Дьо Финес. Спомняте ли си най-френската кола, която е толкова бонбонеста, че предизвиква умиление дори и днес, когато е по-скоро ретро, отколкото шик. Е, аз видях и няколко от тях подредени стройно една зад друга сякаш позиращи пред многобройните туристи, които като японска група започнаха да ги снимат. Както виждате и аз не останах по-назад. Снимах и се кефих, че има хора с отношение към красивите неща, дори и днес да не са от най-практичните. Но много бих искала следващия път да покарам една от тях. За да съм сигурна, че съм опитала едно от най-френските неща, за които се сещам.

 

Е тук вече ще си проличи, че съм жена. Какво е Париж без Коко Шанел. Толкова дълго време исках да си купя Шанел 5 и все приятелите ми казваха, че това е парфюм за дами, за едни други места – не за градинки, пясъчници, кофички, детски площадки. И аз, глупавата, им повярвах. Изчаках да започна да усещам, че си тежа на мястото, преди да посегна към парфюмите на Шанел. Е, вече си имам два – 5 и мадемьозел. А и предвидливо държа в гардероба си една малко черна роклична за всеки случай. Никога човек не знае какво ще му се случи и трябва да е подготвен. Така че магазина на Шанел е задължителна част от моята представа за Париж – и френски ухания и мода.

 

Метърът – не знаех, че това е един от първите метри. Днес какво ли бихме правили без мерни единици, с които да измерваме каквото решим, че трябва да се превърне в цифри. Лично аз – понякога, предпочитам да няма мерни единици за нещата свързани с душата и сърцето, но днес и тези крехки неща подлежат на прецизно измерване. Питали ли сте се, колко метра е дълга любовта ви? Колко метра ви делят от успеха? Колко метра са нужни, за да станете щастливи?

Метри, метри метри – честно да си призная, не знам колко метра изминах за няколкото дни в Париж, но съм убедена, че са много и все заслужаващи си.

Фенерите – те ме впечатлиха изключително много – навсякъде са и за изключително нежни. Да, нежни според мен е най-точната дума, защото създават нежно усещане и уют. Знам, че някои (не си признавайте) са си помислили за едни други фенери, но аз за тях няма да говоря. Ще споделя приятното усещане да виждаш около себе си толкова фенери и особено вечер, когато крехката им светлина превръща космополитния град в едно уютно и желано място за всеки непредубен човек. А и фенерите винаги са осветявали пътя на хората напред. Днес имаме по-млако фенери, защото имаме отворени хиляди прозорци на компютъра си. Но ако все пак предпочитате да гледате напред със собствените си очи, а не пред прозорците – обърнете внимание на фенерите. Те са толкова много в Париж, че имаш усещането, че Малкият принц е минал да ги постави, за да освети пътя към своята роза.

Това вече е наистина една френска госпожица. С малко розово чадърче, небрежно разхождайки се по улиците на Париж. Беше страхотно да ги видя – една група млади госпожижи, облечени като от едно време, които най-спокойно и усмихнато се движеша сред забързаните туристи, които се опитваха да поставят рекорд по най-много видени забележителности за най-кратък период от време. А Париж не е град, който можеш да разгледаш за няколко дни. Но за няколко дни е достатъчно да си дадеш сметка, че трябва отново да се върнеш, дори и само за да провериш дали тези госпожици все още съхраняват духа на отминалите години и привличат погледите на туристите от цял свят.

 

Тази история – признавам си – не я знаех. Не знаех, че влюбените си намират катинар вричат се на вечна любов, поставят катинара на оградата на моста и хвърлят ключа в Сена. Не знаех и може би затова така се зарадвах на хилядите катинари и на факта, че всеки един от тях е доказателства за силата на любовта – едно от най-френските неща на света. Някои песимисти ще кажат – какво се превъзнасяш, кой знае колко от тези любови продължават и до днес. Не ми пука. Защото любовта не се измерва с времетраене и с метър. Радвам се, че има толкова много хора, които се обичат и искрено се надяват любовта им да продължи завинаги. И им го пожелавам. Обещах си другия път да се върна в този град с мъжа, когото обичам и да поставим и ние нашия катинар сред всички тези обичащи се хора. Не като знак на окови, а като знак на желанието нищо да не попречи на любовта ни. Обичайте се.

И като се заговорих за любовта, ето още едно доказателство за начина, по който обичат францизите. Прекрасни млади момичета с тениски с надпис “Младоженци” рисуваха портрети на младоженци и влюбени. Поне влюбени в Париж не липсват. Според мен човек трудно може да остане невлюбен повече от няколко дни в Париж. Така че ако все още ви предстои меденият месец, убедена съм, че Париж е най-подходящото място. Той ви очаква.

 

Без да претендирам за експертни знания, мисля, че тази кола е амфибия. Тя може да се движи по суша и вода. Но дори и сред четящите да се намери експерт, моля го, да не ми помрачава усмивката от факта, че видях на живо кола амфибия. Лодките по Сена са прекрасни, те просто те предизвикват да скочиш в тях и да се потопиш в един напълно друг свят. За съжаление са частна собственост и няма как да си поседиш на тях. Тук не говоря за туристическите, в които ви наблъскват хиляди в една лодка и ви разкарват и ви говорят. Имам предвид онези, които са спокойно паркирани на брега, имат цветя и масички и хората си живеят на тях или може би ги ползват като вили. Не знам, но са ужасно примамливи и изкусителни. Другият път ще намеря начин да изпия чаша вино на едно канапе на някоя от тези лодки. А защо не да пробвам да подкарам и тази кола от снимката?!

Е, разбира се, всеки път има край или разклонение. На изпращане получих една безплатна прегръдка – беше истинска и от все сърце. Приех го като знак, че трябва да се върна, че има още много Парижки потайности, които не съм видяла и открила и че трябва да покажа този град на децата си. Така че, недей да плачеш за мен, Париж, аз ще се върна и ще доведа с мен още хората, за да им покажа магията, която ти дори не се опитваш да скриеш.

 

Все пак си заслужаваше да отида до Париж, за да мога да се върна и посреднощ да ме посрещне това на вратата:

По пътя

С настоящия пост приемам предизвикателството отправено ми от компанията Prestigio, която ще подари на блогъра събрал най-много коментари под поста си по темата GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT – а на мен би ми свършила прекрасна работа.

Така че прочетете, ако ви хареса – коментирайте (не анонимно) и дай един глас в svejo.

Посвещавам този пост на Любов Костова – Тя ще се сети защо:)

Абсолютно вярвам в индийската поговорка, че най-прекият път към себе си е околосветският. И аз тръгнах по него. Обиколих много страни видях много неща и по пътя някъде там намерих частици от себе си, съставаих частици от себе си и оставих частици от себе си.

А за да ви разкажа за пътя към Нигерия се вдъхнових от една дама, която говори на конференцията TED2011. Казва се Amina Az-Zubair и е Национален координатор на програмата “Образование за всички” към министерството на образованието в Нигерия. Докато я слушах вчера през нощта ми се искаше да имам властта да събудя всички настоящи и бъдещи български управници и да я чуят, да запомнят думите й и да ги прилагат на практика. Завидях неистово на постигнатите резултати. И тогава видях предизвикателството. И се запитах – Те управниците спят, а ти, която си била в Нигерия, какво научи по пътя и какво отнесе със себе си от тази страна?

И така осъзнах, че някъде по пътя към и от Нигерия научих няколко неща. Ще започна с първото:
– В Нигерия човек си дава сметка колко различна и необятна е Африка и колко много е запазила от традициите си.  Това бе и мястото, на което за пръв път (все пак бях по-малка тогава) осъзнах, че както можем да различаваме българи от руснаци, така можем да различаваме нигериици от ганиици, например. Там, в Нигерия, осъзнах, че цветът не е повод за издигане на прегради.

– Пазаренето. Да, точно така, там на открития пазар научих какво е успешна сделка. От малко си бях мечтала за кожени табуретки, които се пълнят с парцали. Там на пазара видях – черни, в комплект по три. Точно моите си бяха. И попитах за цената. Отговориха ми с въпрос – Вие колко давате? И започна едно пазарене. На продавача му бе ясно, че искам табуретките, но в същото време страстта към пазаренето ме бе обвзела. И така за тези три табуретки и тяхната цена преговарях в продължение на три часа. Като през последния спорехме за нещо от сорта на 20 цента, но не изобщо не ми приличаха на 20 цента в местната валута. Накрая си запалих цигара осъзнах, че става въпрос за 20 цента и казах на продавача: “Добре, колкото кажете”. А той се усмихна и каза: дайте колкото искате, но запомнете, че не е добре да се отказвате, ако сте убедена, че цената, която давате е справедлива. Да, успях и то там някъде по пътя се научих да не се предавам и да се боря – било то за 20 цента или за повече. Щом съм убедена, че съм права. А пазаренето си е майсторлък, който човек е добре да овладее в този комерсиален свят.

– Е, това няма да си се хареса, но с Нигерия свързвам и единствения път в живота си, когато съм спечелила пари (сериозна сума) на бас. Става въпрос за великата за българския футбол 1994 г. По пътя към най-големия си успех българския национален отбор срещна отбора на Нигерия. Съдабата така бе отредила, че се озовах в Нигерия за този мач. В хотела се събрахме българите и решихме да гледаме заедно мача. Мъжете предложиха да залагаме и понеже бяхме само българи си мислеха, че всички ще заложим на нашия отбор. Аз обаче ги погледнах и казах: Е, аз ще направя наопаки и ще заложа на Нигерия. И така на масата се събраха около 1000 долара, които всички бяха убедени, че ще си разделят, след като ние победим. Както всички се досещат, парите не отидоха при другите, а при мен. В началото ми бяха сърдити, казаха, че заради мен сме загубили, но когато взех печалбата и почерпих всички, в опит да възвърна доброто им настроение, упреците спряха. С това не искам да кажа, че трябва да залагате против нашите отбори, за да спечелите. Искам да кажа, че когато вътрешният ви глас ви казва как да постъпите – трябва да го послушате, дори и всички да ви сметнат за луди. А моят тогава ми каза да заложа по този начин.

Ако дам думата на Любов, тя ще може още много да говори за Нигерия.

И понеже съм влязла в ролята на какво научих аз, ще заимствам от известните автори техниката, да предложа своя извод от тези неща.

Важно е да пътувате. Важно е по пътя да държите съзнанието и очите си отворени за различните и другите. Само тогава пътят си е струвал да бъде изминат. По пътя се случват най-интересните неща, най-великите открития и там някъде по пътя ще намерите и себе си. Но не пропускайте Нигерия, Африка и магията, която могат да ви дарят.

Ако сте стигнали до тук, моля оставете  коментар (не анонимно) и дай един глас в svejo.

Благодаря!

Познай какво е това?

Може би вие лесно ще отговорите на въпроса, особено ако ви дам и няколко жокера:

а) тиквичка

б) домат

в) черупка на морски таралеж

Неща от морето

Аз лично за пръв път тази година видях на живо тези морски обитатели и си взех за спомен черупките им, които изглеждат прекрасно във водата.

На мен ми замириса и още усещам морето

мирише неустоимо на море

мирише неустоимо на море

Тази снимка няма да ви създаде усещането колко може да бъде красиво едно море, ако хората не полагат страшни усилия да го унищожат, но това се опитвам да покажа. След много години прекарани на къмпинг “Градина” замених онази гледка за тази. И се чувствам по-добре и като европеец.

На път към Гронинген

Приемам на сериозно твърдението, че блогът е личен дневник и затова пиша за нещата, които не искам да забравя и нещата, които си мисля, че биха били интересни за вас.
Днес се подготвям психически и в буквален смисъл за едно важно пътуване. Continue reading