Уважаеми пътници, добре дошли…

Винаги говоря за онези мигове от моя живот, в които бях стюардеса, с огромна любов. Някъде там обикнах и летищата. Много особени места са – хора от всякъде, пътуват за навсякъде, облечени са за сезона, към който отиват, или от който идват, говорят на всякакви езици, едни бързат, други спят. Обичам летищата. И наскоро, понеже за кратко два пъти изминах пътя София – Варшава – Краков, се замислих върху нещо, което винаги ми е въздействало, но досега не му бях обръщала внимание.

JFK-4Но ще започна от по-далече. Едно време, когато имаше авиокомпания “Балкан” и тя летеше по редовни полети от София до Ню Йорк, когато тероризмът не бе променил живота ни, самолетът прелиташе над Световния търговски център, Статуята на свободата и Стейтън айлънд. Докато пътниците и екипажът се любуваха на тази гледка в салона звучеше песента “Ню Йорк, Ню Йорк” на Синатра. И момента, в който кацнехме, казвахме на пътниците: “Току-що кацнахме на летище “Джон Кенеди” в Ню Йорк”. Да, още преди да кажем името на града, казвахме името на летището. Джон Кенеди ви посреща. И вие пътниците, които знаете какво е направил Джон Кенеди, вече знаете много за тази страна. Създава ви се преживяване и вие тръгвате по ръкава към Ню Йорк с друго настроение.

Моля ви, не ми казвайте, че това са американски неща. Защото преживяване ми създадоха и двете летища в Полша, през които преминах. Във Варшава ме посрещна летище “Шопен”, а в Краков – летище ‘Йоан Павел II”.

Замислих се, без да питам Гугъл, за кои други летища с имена мога да се сетя. И понеже опитът си казва думата, ето някои от тях: летище “Ататюрк” – Истанбул, летище “Леонардо да Винчи” – Рим, летище “Никола Тесла” – Белград, летище “Шарл де Гол” – Париж.

Спирам с изброяването, защото моделът е ясен според мен. И преди да ви попитам нещо, ще се върна към началото на ХХ век, когато Едуард Л. Бернайс дълго търси име за 50-та годишнина от откриването на електрическата крушка, докато стигне до: “Златен юбилей на светлината”. Убедена съм, че думите имат силата да казват много повече от смисъла си. Убедена съм, че имената имат силата да казват много, и в случая с летищата, да пренасочват мислите и да пораждат емоции. Мисля, че не съм единствената, за която не е все едно дали ще кацне в Ню Йорк или на “Джон Кенеди” в Ню Йорк, дали ще кацне във Варшава или на “Шопен” във Варшава и т.н.

И понеже дълго се чудих, без да мога да измисля нищо, въпросът ми към вас е: Ако летище София би имало име, което да говори на пристигащите нещо и да им създава емоционални преживявания и да ги подготви за страхотни преживявания, как би се казвало нашето летище?
Аз не можах да го измисля, вие сте на ход.

Правото, а не парите, трябва да следва всеки

От години като родител и гражданин на тази държава се боря за една кауза, а тя е държавата да си изпълни задълженията към всички деца по отношение на изискванията, които има към тях за задължителното им образование и обезпечаването на същото това задължително образование.
В този текст искам да изложа в какво вярвам. Пък нека всеки си направи изводите сам за себе си.

– По законите на РБългария всяко дете трябва да ходи на училище до 16 години.

– По законите на РБългария всяко частно училище трябва да изпълнява държавните изисквания за образование на децата.

– По законите на РБългария трябва да има пари за задължителното образование на всяко дете.

Е, ако моите деца за българи и държавата е отделила пари за задължителното им образование, но те са отишли да учат в частно училище, къде са парите за тяхното образование?

Мнозина ми казват, че сама съм избрала да не ползвам държавните услуги, следователно нямам право да си търся парите за тях. Те са ми предложили държавното училище. Но аз не съм съвсем съгласна. И по-долу ще обясня защо.

В дългите битки с държавната машина, и най-вече с несменяемото средно ниво служители в министрството, а не толкова с министрите, никой не можа да ми отговори къде отиват тези пари. Ако тези пари отиват за сираци, за деца със специални потребности, за нуждаещите се – аз ще спра да питам. Но те не отиват там. Поне никой не знае да отиват там. Дори и министрите не успяват да установят къде потъват тези пари. Иска ми се някой журналист да направи разследване по темата, но няма да доживея. Такситата са по-важна тема за разследване, там държавата не участва.

А сега какво е положението в цивилизования свят, в който образованието, а не краденето, е водеща ценност.

Ако едно училище изпълнява държавните изисквания, то държавата покрива сумата за тази услуга – все едно дали се извършва от държавна или частна институция. Сумата е еднакава за всички, които предлагат тази услуга и то с необходимото качество.

Тази схема у нас работи по отношение на медицинското обслужване (поне на хартия) и никой не пищи, че частници крадат държавата.

Ако едно училище не отговоря на изискванията и работи по своя система, родителите поемат риска за своя сметка. И държавата следи за спазване на закона, но не се меси в образователната програма.

А у нас действа смесена система: Държавата се меси в образователната програма на частните училища, но без да плаща за услугата, която същата тази държава задължава частните училища да извършват.

И нека си го кажем направо – парите за всяко едно българско дете са заложени в бюджета, защото никой не знае кое дете в какво точно училище ще попадне. Тоест и парите за моите деца са в бюджета. Но парите за моите деца потъват някъде. Питам къде?

Работейки с много от министрите по проекти за закон, в ролята си на родител, изчетох много доклади, включително и един, поръчан от същата тази държава на Световната банка, за образователните закони по света. Най-приемливо, поне на мен, ми изглежда въвеждането на система, по която държавата дава документ – чек или т.н., който покрива задължителните образователни изисквания. И ако родителите преценят, че не искат друго да ползват, с този документ детето им учи в училище, което предлага само това и нищо друго. Ако искат детето им да получи възможност да учи и други неща си доплащат.

Истината е, че всички родители у нас си плащат, но някои на черно – за частни уроци и “дарения” към държавните училища.

И ако за изпълнението на една държавна поръчка държавните училища нямат изисквания, то защо за изпълнението на същата поръчка, частните трябва да имат заложен капан за корупция, каквото представлява реформаторското предложение 20% от децата да се учат в частните училища без пари, защото са със специални нужди или талантливи.

Ако държавата продължава да се държи като слон в стъкларски магазин, скоро няма да остане стъкло за чупене в този магазин. Вместо държавата да се почуди как да стимулира частната инициатива в образованието, която очевидно се оказва по-добрата алтернатива, тя се чуди как да краде от същата тази държава – при това, спазвайки закона.

И докато родители, които плащат данъци и работят в тази държава, обучават децата си, за да ги изритат навън от нея при първа възможност, най-малкият проблем на тази държава е дали или не парите за образованието на едно дете, отиват за образованието на точно това дете.

Аз лично се отказах да се боря с вятърните мелници. Поне така приемам тази своя битка. Явно няма да разбера защо е толкова трудно не само на хартия, но и на практика не просто да имаме равни задължения, но и равни права.

И нека сложи ръка на сърцето си този родител, който не плаща за образованието на дете си – алианс, спорт, музика, подготовка за безумно външно о(без)ценяване в 4-ти клас, подготовка за безумно външно о(без)ценяване в 7-ти клас, матури в 12 клас, сертификати за владеене на чужд език и т.н. Е, мили хора, всички тези пари, не са ли следствие на недостатъчното и неадекватно образование в привидно “безплатното” държавно училище? Частното предлага всички това, плюс още много неща на едно място, само че тези, които учат в частни училища си плащат и за това, което другите учите в държавното и което същата тази държава определя и съблюдава да се спазва.

И накрая ще кажа, че нещата вървят към добро там, където има по-малко държава и повече частна инициатива. Явно никой няма интерес българското образование да тръгне в правилната посока.

Съвсем друг е въпросът, че в предложения закон има още хиляди безумия, които някои трябва да коментира, но никой не е прочел целия закон.

За мен е въпрос на чест да бъда на площада

Тази публикация е в отговор на предизвикателството отправено ми от Крис. На свой ред предизвиквам: Събина, Ади и Кико.

В деня, когато прочетох кой ще е шеф на ДАНС, онемях. Всичко съм си представяла, но това надмина и най-смелите ми фантазии. Знаех, че този път ще отида на площада и ще остана там, докато тези хора, които изобщо нямат връзка с реалния свят не си отидат.
1040404_10151514387513227_1356564057_oИ така всеки ден насетне оборудвана със свирка, вода и торба за боклуците тръгвам в уречения час.
Защо?
Защото този път обидиха достойнството ми. Не че и друг път не са го правили, но сега прекалиха.
Защото искам най-накрая нещо нормално да се случи в тази държава.
Защото на площада виждам едни от най-смислените хора, които познавам.
Защото виждам млади хора, които не са съгласни да ги правят на маймуни.
Защото ако и този път не сме достатъчно упорити, животът ми ще е преминал и няма да ми е останал глас да викам: “Който не скача е червен”.

С този мотив започна съзнателният ми живот през 1989 г. Не искам да повтарям едно и също до края му.
Какво искам. Няколко простички на пръв поглед неща:
1. Нов избирателен кодекс
2. Закони против ограбването на държавата, които да се спазват.
3. Свобода на словото и нормални медии
4. Ред и законност.
5. Трансформация на образователна система

Скромна съм. И сигурно съм луда да вярвам, че това може да се случи.
Но вярвам, защото виждам как блестят очите на хората на площада и виждам, че това са усмихнати, интелигентни, умни, можещи хора. Тях не могат да купят с бира и кюфтета.

Благодаря на Гея, Бея и Злодея!

Българското знамеПърво искам да кажа, че заглавието е открадното от коментар във Foursquare. Много ми хареса обаче:)

Благодаря на Гея, Бея и Злодея за няколко неща:
– Успяха да съберат по площадите страхотни хора – умни, будни, интелигентни и мислещи.
– Успяха да ме накарат с гордост да пея химна на Р България.
– Успяха да ми върнат надеждата, че има надежда.
– Успяха да обединят хората за толкова кратко време.

И искрено се надявам, че ще успеят да сложат край на безчинствата в тази държава.

Всъщност те няма да го направят, защото те са част от безчинствата, но вярвам, че обединени от тях, ние този път няма да позволим отново да ни направят на маймуни.
Те са бъдещетоДължим го на децата си, на родителите си и на себе си.
Нека този път ги изметем до последната прашинка и подготвим ДАНСинга за започване на чисто. Вярвам и ще се боря да е така. Друг шанс няма.

Ако имате профил във Facebook – можете да разгледате снимките ми на българското знаме от третия ден на протеста. Толкова много страхотни хора с гордост вееха знамето, че няма как да не успеем този път. Няма.

Имат ли значение ударенията

abvДнес си седях в едно кафене и си разговарях приятно с един приятел. Всичко бе прекрасно, докато на съседната маса не се настаниха 3-ма младежи на видима възраст над 24 години. Хората се държаха прилично, но говореха прекалено високо и ги чувахме. И тук настъпи изумлението ми. Тези хора не успяха на нито една дума да поставят правилно удорението. След като ми направи впечатление това, се заслушах и направо се изумих как е възможно да говориш толкова много и нито веднъж да не уцелиш правилното произношение на думата.
Не искам тук – в мястото за позитивната страна на нещата – да говоря за произход, среда и т.н. Този дочут разговор не е изключение.
Просто някъде в прехода загубихме критериите си за български език. За съжаление този разговор може да бъде чут и по радиото и от телевизионния екран.
Днес никой не учи децата как да говорят правилно. А истината е, че има значение как говориш. Но на кого (повечето биха написали на кой) му пука?

На мен и мисля си на още много други хора. Но явно не сме достатъчно много, за да направим така, че българите да владеят отлично – писмено и говоримо – и български език.

Картинката е взета от: http://bulgaria.actualno.com/news_104961.html

Какво можеш да научиш от една изложба.

На моста пред НДК има много хубави снимки. Интересни, свежи, зареждащи с желание да пътуваш из България, защото има много места, които не си видял.
Аз лично днес за пръв път научих за Каменните гъби и както се сещате за пръв път ги видях на снимка.
И тъй като са близо до Хасково, убедена съм, че следващият път ще отида да ги видя и да си ги снимам лично. Каменни гъби

Снимката е взета от: http://photo-forum.net/en/index.php?APP_ACTION=GALLERY_IMAGE&IMAGE_ID=1123839&USER_ID=48609

10 причини да гласуваме на 5 юли

Придържайки се към позитивната страна на живота, и следвайки темата на деня – избори за народни представители, реших да събера 10 причини защо да гласуваме. Някъде обаче по пътя се препънах и не можах да измисля повече.
Ще се радвам заедно да ги довършим:

1. Така изразявам своята позиция

2. Така аз решавам за собственото си бъдеще

3. Гласувайки доказвам, че демокрацията е процес, който зависи и от мен

4. Избирам кой да ме управлява

5. Противодействам на купените гласове

6.

7.

8.

9.

10.

Очаквам и вашите предложения, за да може тези, които ще изразят личното си мнение да бъдат повече.

За хората, които променят нещата

Преди няколко дни бяхме в Хасково. Страхотен град, който винаги те посреща спретнат и усмихнат.
В този град се срещнахме (аз и децата) със Светлозар Стоянов. Един изпълнен с вяра и желание за по-добро човек, който е обиколил на автостоп България и е заснел едни невероятно красиви храмове, за повечето от които дори не знаех, че ги има в България. Всички снимки участват в изложба, която вдъхваще чутовна енергия и сила на духа в центъра на Хасково.
imgp5349Но най-хубавото бе, че самият автор бе там и отдели време да разкаже на децата за повечето от храмовете и как е заснел фотографиите. Всички тези прекрасни снимки са били и в София. Аз изобщо не съм чула за изложбата, и не съм я видяла докато е била съвсем близо до мен.

imgp5364

Ако не можете да отидете до Хасково, можете да си купите книгата, която е събрала изложбата и прекрасно е арнажирана с текстове на български и английски език. Ако се чудите какво да подарите на приятелите си от чужбина – свържете се със Светлозар на е-мейл: svetlozar.stoianov@abv.bg.

imgp5387 А най-хубавото е, че нашата книга вече е с автограф и снимка  за спомен.

Наистина не знам откъде хората като Светлозар намират сила да правят тези добри дела, които трябва да успеят да направят и нас малко по-добри и малко по-духовни. Успех на Светлозар и нека по пътя му винаги среща добри хора, които да го подкрепят.

Една песен, която ме кара да плача, но точно това я прави хубава!

За тези, които не знаят, ще споделя, че моята прабаба – страхотна жена – бе швейцарка. Имах уникалния дар от свише да проговоря френски, още от малка. А дядо ми, често ми разказваше как на пианото, на което аз дрънкам, е свирела Силви Вартан. Дядо ми, най-добрият валхортнист в България, бе учил брат й да свири на валтхорна, а тя докато го е чакала свирела на пианото.

Това не е чак толкова важно, но може да ви обясни, защото така силно обичам тази песен. Мисля, че казва ужасно много неща за живота на българите. За мъката да не можеш да се чувстваш свободен в родината си, да мечтеш за нея в сънищата си и пак да си толкова далече, да не можеш да бъдеш себе си.

Някои ще кажат, че днес сме свободни и всичко зависи от нас, но защо тогава толкова много кадърни, умни и добри хора продължават да отлитат с птиците по пътя на надеждата?
Не искам с тази песен да ви натажъвам. Аз си я пускам, плача и се чувствам щастлива, че и аз като Силви Вартан съм българка. Тази песен е тъжна, но тъгата, която предизвиква е пречистваща.

Искам да я чуете, искам да помислите върху думите й и да направим така, че пътят на надеждата да ни отведе тук, в нашата страна.

Ето линк към песента на френски и превод на английски. А аз ще се опитам да я преведа на български. Не ме корете, ако не мога да достигна висините на френския текст. Трудно е да пресъздадеш чувствата, които само френският език може да породи. Но все пак ще опитам.

А ето й самата песен:

Марица

Марица е моята река
както Сена е твоя
но само баща ми
сега си спомня за нея
понякога…

от първите ми години
не ми е останало нищо
освен една бедна кукла
нищо освен един рефрен
от друго място…
лa лa лa лa ………………….

всички птички от моята река
ни пееха за свободата
аз едва ги разбриха
но баща ми знаеше как да ги
чува…

когато хоризонтът стана твърде черен
всички птички отлетяха
по пътя на надеждата
и ние ги последвахме,
в Париж…

говори: от първите ми години
не ми е останало нищо…нищо
пее : и когато си затворя очите
чувам баща ми да пее
този рефрен…
лa лa лa лa ………………….

Площад за книги или друго?

Последните дни много се говори (отново), че книгите ще изчезнат от площад Славейков. Като човек, който обича книгите, не мога да подмина този проблем. Continue reading